Сняг се сипе на парцали, а с влак се те прибрали

Тази статия ще бъде малко по-различна от представяните до сега. В нея искаме да разкажем за едно от последните си пътувания и как всъщност бяхме на косъм, то да не се случи, а по важност да беше много по-значимо от много други пътешествия до сега. Едно бихме нарекли – предизвикателно пътуване – в което с верен другар до себе си, анализиране на ситуацията и вземане на правилните решения приключи благополучно, въпреки рисковете, които криеше.

Точно преди седмица зимната обстановка беше една от най-влошените за този сезон. По стечение на обстоятелствата имахме планирано пътуване до сърцето на България, което признаваме си по наша грешка оставихме за “последния” момент, именно в петъчния ден, за който предишните дни прогнозите бяха наистина доста лоши.

Петъкът дойде и синоптиците очевидно не бяха преувеличили, както в някои други ситуации, и зимната обстановка беше определено доста влошена. Може би за първи път лично ние попаднахме в подобен “снежен капан” – пътищата да са непроходими, почистващите машини да са безсилни, времето да продължава да не бъде благосклонно и всички фактори да сковават още повече градове. “Затворени” бяхме именно в североизточна България, където бедственото положение беше най-тежко, и голям град като Варна се оказа безсилен пред природните стихии. За нас пътуването беше много важно и свързано с личен повод, заради това не можехме да повярваме, че има какво да препречи пътя ни към родния край. Да тръгнеш с кола беше немислимо, а автобусните фирми бяха отменили целите си разписания. Слушайки новините, свързвайки се с Агенцията “Пътна инфраструктура” и гледайки навън, обстановката ставаше все по-зле и изход от града нямаше. Беше сякаш нереално как няма изход, магистрала “Хемус” е непроходима и не се очаква да бъде отворена, посока север и юг от града бяха също блокирани, а за стария софийски път и малките селски пътчета не можеше да става и дума. Още преди обяд беше почти ясно, че подобрение няма да има.

Леко отчаяни, но с лъч надежда мислехме за евентуален нов сценарий, преди да направим опит да тръгнем с лекия автомобил, за да се убедим лично, колко зле е положението и да ни върнат още на входа на магистралата. Ненадейно ни хрумна последния възможен вариант, който не бяхме проверили – да тръгнем с влак.
Да, на пръв поглед звучи неприятно, студено и опасно, но си беше последния разумен вариант, който си струваше да се опита. След няколко телефонни разговора се оказа, че композициите вървят по разписание, по-ранните влакове вече са пристигнали и се очаква следващият влак да тръгне също по разписание. Пред главите ни започнаха да минават мисли от рода “Ами, ако закъсаме!?”, “Ако тръгнем, няма връщане!?”, “Струва ли си изобщо да пробваме, обстановката се влошава все повече!?”. 50 мин преди потеглянето на влака без много да мислим, осъзнахме, разбира се, че си струва, че е много по-разумно да забравим за удобстовото на лекия автомобил и преначертахме целия план. Когато бързаш, времето лети и нерядко се случват непредвидени обстоятелства, заради които до последния момент не си сигурен дали ще успееш.

Но разбира се това дали ще успееш, ще разбереш единствено, ако опиташ.

Нямаше място за отчаяние и отказване. Когато силно искаш нещо и го покажеш, природата може да ти поставя предизвикателства, но и да ти съдейства в най-ключовия момент.

Успяхме! 2 минути преди влака да потегли, се качихме и можеше за секунди да си отдъхнем, че ще има как да тръгнем. Не беше ясно, дали и кога ще стигнем, но бяхме една крачка по-напред.
Влакът беше пълен, преминавайки от вагон във вагон, към края му успяхме да намерим и места. Беше наистина топло и нямахме забележки. Минималните условия за седящо място и нормална температура бяха задоволителни и можеше да се насладим на пътуването. Хора слизаха и се качваха на следващите гари. Навън се редуваха бели снежни картини и сякаш по релсите всичко се случваше много плавно. Неусетно преполовихме пътя, някои успяха да поспят, други намериха приятна компания по време на своето пътуване и някак си забравихме за допускането, че може и да не стигнем. Трите часа и половина предвидено пътуване бяха спазени точно по график и освободихме своите места, за следващите пътници на влака. Слизайки на гарата в Горна Оряховица, обстановката бе все така силно заснежена, температурите ниски и всичко характерно за една истинска зима беше на лице.

Това пътуване ни даде няколко много силни извода:

Благодарение на това, че не се отказахме и потърсихме всички възможно варианти, разбрахме, че наистина няма сила, която да ни спре да се приберем при близките.

Вторият много важен извод е, че също трябва да се правят премерени рискове и “на всяка цена”, не означава винаги да се хвърлиш с главата напред без да си подоготвен.

И не на последно място, научихме, че ако винаги си предубеден за дадени решения или изходи от ситуация, то може да пропуснеш реално хубавите неща и ценен опит, които може да ти се случат.

Най-забавното е, че през цялото време с нас пътуваше една празнична торта, която въпреки времето, бързането, условията и несигурността, оцеля без никакви поражения. Беше настанена удобно и навярно не си е мислила, че няма да стигне успешно. Може би е била нашият талисман, защото бе избрана с много любов.

Оказа се, че БДЖ се бяха подготвили и въпреки всички проблеми и нередности, на които се е натъквал всеки един от нас, точно чрез тях успяхме да реализираме плановете си и да стигнем невредими. Искаме да отбележим, че завръщането ни обратно към Варна също беше благополучно. Влаковете реално имаха доста големи заксънения, по 60-90-120 минути, но благодарение на актуалната информация, която имаше на тяхната платформа, изчислихме кога трябва да пристигне нашият превоз. Съответно не изгубихме два или три часа в чакане и мръзнене, пристигнахме точно на време на гарата да си закупим билет и да се кажем “Довиждане”. Пътуването отново премина приятно и спокойно, даде ни нови житейски уроци, срещайки ни за малко с напълно непознати, но ведри хора и не на последно място ни стопли буквално на пук на снежните коментари и снимки на всички други линии. Може и да бе късмет, но си беше нашето успешно прибиране.

Ето защо сме на мнение, че хубавите моменти също трябва да се споделят и не може винаги да правим крайни заключения и генерални изводи през чуждите очи. Това беше още една от целите на тази статия, да покаже и друга гледна точка. Това не означава, че от тук нататък ще се доверяваме на всички рискови фактори и ще позволим на някой друг да определя съдбата ни, но показва, че опитът е най-ценен и всяко едно нещо подложено на съмнение, може да доведе до следващи благоприятни последствия.

За финал ви представяме още няколко страхотни кадъра на една от първите железопътни гари в България – тази в морската ни столица. Техен автор е Петьо Стефанов, на който искрено благодарим за снимките, които помогнаха да онагледим това изпълнено с емоции пътуване!
За още негови снимки може да посетите профила му в 500px – https://500px.com/petio9085 или в Instagram – https://www.instagram.com/petyo.stefanov/.

Ако статията ви е харесала, може да я споделите с приятелите си, за да чуят една различна гледна точка. Помогнете повече хора да се вдъхновят да пътуват из прекрасната ни Родина.