Тефтерчето на един Пътешественик

Първият ни велопоход – село Тъжа – масива Триглав – хижа Тъжа – Паниците (Част втора)

Продължение на част първа 👈

Пътят между град Габрово и село Тъжа е малко повече от час и минава през връх Шипка. Винаги ни е много приятно да минаваме през прохода и нямаме затруднения да го минаваме отново и отново. 16:00ч. и малко вече бяхме в село Тъжа, заредни отново с ентусиазъм и готови за следващи предизвикателства. Какво ли по-лошо можеше да се случи от изхвърчаването на колелото с висока скорост от колата след удар с диво животно. Едва ли нещо по-опасно…

Изходният пункт от село Тъжа за хижа Триглав е началото на каменист офроуд път. Близката поляна предлага на разположение паркинг за колите, където преди нас навярно други пътешественици бяха оставили автомобилите си. Ние също зарязахме там колата си, сложихме раниците на гръб и се качихме на велосипедите. Беше време за същинската част от приключението, за което бяхме тръгнали.

Пътят започва с изкачване по каменист участък. Като чухме офроуд път си преставяхме далеч по-равно трасе без асфалт, като изкачването и денивелацията изобщо не ни плашиха. Реално цялото трасе беше покрито с всякакви камъни и чакъл. Още там имаше фал старт и едно сериозно падане от моя страна, където се наложи веднага да спрем, макар, че тъкмо бяхме тръгнали… Две сериозно обелени колена също не бяха пречка да продължим, все пак бяхме подготвени и за такива случаи.

От тук до хижата пътят е около 14 км. През цялото време пътят се вие през и покрай гората и почти навсякъде е покрит със същите тези камъни и чакъл от самото му начало. Въпреки това успяхме да преминем по него редувайки каране и тикане на велосипедите в съотношение 50/50, без да са ни необходими големи почивки.

По пътят ни, в обратна посока на нас на няколко пъти срещахме джипове връщащи се от хижата, чиито пътници не вярваха, че сме решили да минем целия път на две колела. Въпреки шеговитите коментари от тяхна страна, бяхме преценили, че времето и силите ни ще са ни достатъчни, за да стигнем целта. Мястото където направихме единствената си по-голяма почивка беше много приятно и сгушено в гората, където минаваше чиста студена планинска рекичка и успяхме да презаредим запасите с вода.

Много окуражаващо действа когато срещнеш и тези хубави табели и поспреш за миг да прочетеш полезната информация. Като добавим и прекрасните гледки, които се откриваха с всеки един метър изкачване по на високо, нямаше как да не сме щастливи от факта, че сме тук.

Неведнъж в планината се натъкваме на стада коне, крави или други животни, които не всеки път са придружени от своите пъдари. За разлика от тях обаче техните верни другари на четири лапи не липсват, но на няколко пъти попадахме в неприятната ситуация кучета пазачи на стада строго да охраняват територията си и да не ни позволяват да преминем. За мен може би най-екстремното преживяване по време на похода ни бе срещата ни последователно с три огромни каракачанки наредени през 20-тина метра една от друга по нашия път, първата от които изскочи напълно неочаквано и силно лаейки срещу нас. За съжаление все още не знаем кой е най-добрия начин да се справим с такава ситуация, но със сигурност едно от нещата, което не трябва да правите е да реагирате веднага агресивно или пък да показвате страх. В нашата ситуация положението не беше никак лесно преминаване и може би 10-тина неподвижни минути ни бяха нужни да се опознаем плавно с пазачите на четири лапи, за да преминам с бавни стъпки покрай тях.

По пътят се натъкнахме на още няколко малки чешмички, малък водопад, както и минахме отбивка за хижа Русалка, където нямахме време да надникнем.

Една надъхваща табела ни посрещна на около километър преди нашата цел – хижа Триглав.

Препоръчваме да съхраните наистина последните си сили за този последен километър, където бе най-сериозното изкачване за деня. Колкото по-малко оставаше, толкова повече си представяхме как ще си отдъхнем от всички емоции през деня. Когато гледката към хижата се откри пред нас, всички сили отново рязко се задействаха и направихме едно последно препускане с велосипедите до самата сграда.

Още на входа ѝ ни посрещна старателно изготвена табела, която приветства всеки планински гост. Хижа Триглав беше наистина нашата най-хубава изненада в края на този дълъг ден, защото без да очакваме нищо, всъщност се озовахме на една от най-уютните хижи, на която сме били.

Когато пристигнахме там вече беше време за вечеря, която стопаните и гостите грижливо подготвяха за своите компании. Бяхме посрещнати много дружелюбно от всички и очаквано един от първите въпроси беше от къде идваме на две колела.

А едно от първите неща на хижата за мъжката част естествено беше това. 🍺

Местоположението на хижата я прави достъпна и в двете посоки. Тя се намира в подножието на масива Триглав/2276м./
Съседни туристически обекти край жижа Триглав са:
– водопад Бабско пръскало/54м./ – 0.30ч.
– водопад Кадемлийско пръскало/72м./ – 0.45ч.
– хижа Тъжа – 2.00ч.
– хижа Мандрата – 2.00ч.
– заслон Голям Кадемлия – 4.00ч.

Хижата представлява комплекс от две сгради и 2-3 бунгала с общ капацитет 50 места. Към нея има туристическа столова, в която хижарите предлагат много вкусни неща за хапване и пийване. След този изморителен ден успяхме да възвърнем силите си с невероятен планиснки боб, тадиционна шопска салата и вкусна скара. Веднага покрай нас се появи и нов приятел.

В хижата има и отлично поддържан санитарен общ възел, където успяхме да си вземем и топъл освежаващ душ. Малко повече представа може да добиете също и от уютния интериор.

Хижата е толкова прекрасна, че там лятото дори може да ползвате басейн или пък вечер да се опънете на удобните легнали столове или люлки и да наблюдавате звездите.

По-късно вечерта за наша радост в хижата пристигнаха група четирима окъснели туристи на колела, с които бързо завързахме общи теми, разбира се основно за придвижването на две колела в планината. Благодарни сме им за приятния разговор и ще се радваме да ги срещнем отново!

По това време на годината все още в планината е сравнително топло, но вечерните температури падат доста ниско. Напомняме винаги да имате по нещо дебело под ръка. Когато дойде време за лягане, имахме на разположение избор между две стаи с по 6 легла, в които можеше да легнем, където си изберем. Какво повече можеше да искаме.

В планината винаги човек се наспива по-бързо и на сутринта успяхме да станем доста рано. Преди тръгване спазихме традицията да закусим пържени филиики със сладко от боровинки и чаша топъл чай, за да тръгнем заредни с енергия за следващия дълъг ден.

Бихме останали и за по-дълго, но пътят ни зовеше. Хижарят беше така добър да ни упъти, взехме си довиждане и „До нови срещи“ и потеглихме отново. Първият един километър пътят не позволява каране на велосипеди.

След него обаче следва приятен коларски път, по който спокойно успяхме да се качим на колелата и да напредваме доста по-бързо.

Неочаквано зад един голям завой бяхме инзенадани много приятно от тази красота.

Една от главните спирки по този път е водопад Кадемлийско пръскало. Наистина спираща дъха гледка, пред която можем да останем с часове наред.

Kaдeмлийcĸият вoдoпaд ce нaмиpa в Цeнтpaлeн Бaлĸaн нa peĸa Kaдeмлийcĸa, дeceн пpитoĸ нa peĸa Tъжa. Paзпoлoжeн e в пoднoжиeтo нa масива Tpиглaв, Cpeднa Cтapa плaнинa, нa виcoчинa 1500 м. Bиcoчинaтa нa вoдния пaд e 70м.

След като се налюбувахме на гледката, продължихме смело напред, като пътят позволява каране през цялото време, докато стигнем местността Смесите. Наречена е така защото на това място се пресичат няколко пътища и няколко реки.

От тук продължихме в посока хижа Тъжа. Преди нея обаче пътят преминава покрай хижа Мандрата, където се отбихме за кратка почивка. Хижата изглеждаше добре поддържана и много приветливо. Запознахме се и с нейния стопанин, като без да се бавим много поехме отново по пътя.

От тук нататък ту почваше, ту спираше да вали, а сякаш рязко започна да пада и гъста мъгла. По пътят си отново срещахме стада и диви животни, като отново имахме среща с един четириног приятел, който близо 20 минути не ни пускаше да преминем. Това отново беше едно от най-трдуните изпитания, тъй като на всяка наша крачка напред, получвахме свиреп лай, а на всяко наше спиране, отместване на животното от пътя нямаше. С много търпение успяхме да преминем и през тази ситуация. Сред мъглата отново пред нас изникваха различни силуети, като по-нататък по пътя ни се препречваха основно крави и диви коне, покрай които отново успявахме да преминем с много изчакване на точния момент и търпение.

И така докато стигнахме разклонение на пътя, на което табела нямаше. Обхват също лиспваше, за да проверим точния път. По пътя на логиката поехме по десния ръкав, по който след около километър изкачване се откри силуета на голяма сграда.

Зарадвахме се, че това може би е хижа Тъжа, когато един човек излезе от нея и ни каза, че това е хижа-хотел Табите. Съответно трябваше да се върнем обратно отново до разклона и да поемем по левия ръкав. От там указанията бяха, че нашата цел е доста близо, но последва отново по-продължително тикане и каране на колелетата, докато накрая достигнахме правилната хижа Тъжа. Там бяхме планирали по-голяма обедна почивка и за щастие имаше кой да ни посрещне.

В хижа Тъжа се натъкнахма на една доста весела компания. Освен хижарите там ни посрещнаха с отворени обятия местни Калоферци, които бяха готови да споделят ценния си планински опит в този район и да ни посочат най-краткия маршрут. Това бяха хора които пиеха и пееха от сърце народни песни и направиха престоя ни в хижата още по-запомнящ се. Сгряхме се за кратко, хапнахме топла супа и без да се бавим много много отново поехме, защото времето се променяше за секунди.

Някои ни посъветваха да се върнем от където сме тръгнали, други се опитаха да ни предпазят като ни обяснят колко много се влошава времето, но ние знаехме, че не бихме се върнали обратно след всички премеждия до тук и трябваше да продължим по план и да завършим обиколката. Избрахме по-стръмния, но кратък път нагоре вдясно от хижата. Пътеката по него е по-скоро за хора, а не за хора с велосипеди. Въпреки наклона, оплитащата се на всяка стъпка хвойна, която редовно дере краката на туристите в планината, сериозния дъжд и мъгла продължавахме.

За около 20-30 мин. стигнахме една идея по-главен път, както ни бяха упътили. Това беше добър знак. От там следваше продължително вървене по билото, където нямаше никакъв шанс да се скриеш от дъжда или да виждаш на повече от 5 метра пред себе си.

За момент си помсилихме, че би било по-добре да се бяхме върнали, но това бе наистина за момент, докато достигнахме всеки един от ориентирите с по една-две думи, които ни бяха дали в хижата, колкото и странно да ни бяха звучали – „тесен път“, „широк път“, „гроб“, „каравана 1“, „каравана 2“, …

Тук вече имахме възможност да се качим на места и да покараме, на други отново потикахме, но се придвижвахме по-бързо. За момент времето се проясняваше, в друг – отново ни поглъщаше гъста мъгла. Най-важния съвет, който следвахме на всички до тук, бе да държим винаги главния път и да не се откланяме по никоя отбивка или „пряка“ пътека. В това коварно време опаснотта да се изгубим бе доста голяма и нямаше място за колебание, за почивка или разсейване.

След около още може би 2 часа стигнахме до още по-главен път, в който се вливаше текущата пътека. Пътят нагоре продължаваше към връх Ботев – мястото, което бе основната ни цел в деня на тръгването ни. През цялото това време бяхме спрели само веднъж и то в хижа Тъжа за обяд. През цялото друго време трябваше да се движим, за да изпреварим може би предстоящата още по-силна буря, за да се презастраховаме с време, в случай, че нещо неприятно се случи или объркаме пътя. Колкото и да не ни се искаше обаче, условията наложиха да променим плана и да оставим покоряването на върха за друг път. Не знаехме колко още точно остава до върха, но със сигурност беше по-малко от колкото вече бяхме минали. И тъй като знаем, че не всичко е на всяка цена, преценихме риска и решихме, че е по-добре да не продължаваме нагоре, колкото и да ни се искаше.

Поехме надолу, където последва основно спускане към Калофер. От тук в следващите 14-15км имахме възможност да караме почти без стоп. Въпреки, че пътят е основно спускане, трябваше постоянно да сме готови да реагираме пред дебнещите опасности, като неравен терен, каменисти участъци, остри завои и т.н. С намаляване на височината, времето ставаше все по-меко. Докато стигнахме до момент, в който се откриваше панорама към южна България и си позволихме да поспрем. Единственото неприятно при по-скоростното ни спускане бе, че бе трудно да си комукираме, но пък изпитвахме удоволствие, че най-накрая може да въртим педалите, да имаме видимост и да вдигнем още повече скоростта и оборотите. Пътят криволичи из планината и се редуват области през гората, през открити баири и няколко поляни. Кратка почивка на приятен горски кът с чешмичка и пейки бе единствената ни спирка, за да презаредим сили. Успяхме да стигнем местността Паниците по светло. Срещнахме отново цивилизацията и от там коларският път премина в асфалтов неусетно. Тук вече знаехме, че може да си отдъхнем и да се насладим на последните километри в градска среда. От местността Паниците до центъра на Калофер стигнахме доста бързо и нямаше как да не спрем пред паметника на Ботев.

Тук взехме решение, че само един от нас ще се върне да вземе колата до село Тъжа. Той пое тази наглед не много трудна задача, а аз останах на площада в центъра, за да направя още малко снимки.

Оказа се, че 15-те км до село Тъжа са едно нелеко предизвикателство дори по принцип, а за хора преминали толкова път в планината през коварни метеорологични условия, с обща продължителност ~ 7 часа за деня (с кратките почивки), съвсем не е лесен завършек. Пътят между селото и Калофер е главен, съответно различните участници в пътното движение се движат доста бързо и опасно, самият път не е равен, а се редуват всякакви участъци. Умората в края е най-голяма, но Данчо бе нашия герой. Стигна до там от където започна всичко, за да завърши напълно обиколката, която бяхме планирали.

Докато го изчаквах – освен че имах време да снимам и да осъзная къде бяхме и до къде стигнахме, имах достатъчно време да го почакам в едно от заведенията. Там установих, че дъждът бе намокрил всичките ми пари и за да успея да си платя ще трябва да изсуша поне една банкнота. Така без пари, без батерия на телефона и зараядно устройство оставаше само да чакам, Данчо да се появи и паричките ми да изсъхнат. Нямахме връзка и вече чаках с нетърпение да пристигне. В такива моменти на чакане, времето минава бавно, но все пак измина. За разлика от мен, която вече си почиваше, той бе изминал и последното дълго трасе. Спомням си как, когато се появи той, вече си отдъхнах, че сме отново заедно – аз, той, велосипедите и колата. Време бе да натоварим всичко отново и да потеглим към следващата дестинация. След толкова много емоции трябваше да си припомним цялото това пътешествие. Бяхме избрали това да направим на село, отново на спокойствие и далеч от шумния град. За финал случайно или не отново изпратихме този дълъг ден с един приказен залез.

Ако трябва да обобщим, бихме определили първият ни велопоход като вълнуващ, дълъг, пълен с изненади и предизвикателства, още една любима хижа и много спиращи дъха гледки. Със сигурност няма да е последния, а за следващия ще бъдем още по-добре подготвени. Държим да напомним, че винаги трябва да сте добре подготвени и че никога нищо не е на всяка цена.

Тук е и мястото и да благодарим на всички замесени в този пътепис, за всяка една среща, за всяка подкрепа, съвет и доставена емоция!

Благодарим ви, че споделихте нашата емоция в този разказ. Предстои нов хубав сезон и много нови приключения пеша и с колела сред природата! 💖

Благодарим ви, че споделяте този фотопътепис с приятелите си. Можете да помогнете повече хора да преоткриват красотите на Родината ни и да се вдъхновяват от тях.

2 CommentsLeave a comment

  • Такова истинско удоволствие от прочетеното до тук отдавна не бях изпитвала. Все повече се убеждавам, че истинските писатели са повече след неиздавани автори, отколкото сред публикуваните. Кратки и стегнати изречения, свободен и много привлекателен и лек изказ на преживяното. Бликащи радост, свежест и шеговиност. Благодаря на автора. С радост бих прочела още неща написано от тази млада жена.
    Приключението и за мен, четящата, беше много вълнуващо. Особено сега когато правя екипировката си за Ел Камино. Вие ме запалихте да започна отново да поскитам из българските планини. Обходила съм само Рила, Пирин и Витоша на младини в студ и пек. Сега когато вече съм пенсионер мога да си позволя да обходя и другите български планини. Лятото съм на поход из Централни Родопи.
    Желая Ви най-разнообразни приключения в здраве и дълголетие.

    • Благодарим Ви от сърце за страхотния коментар! 🙂 Пожелаваме Ви още много пътешествия и вълнуващи преживявания из България и света!

Вашият коментар

Your email address will not be published. Required fields are marked *